За "добрините", които правим в живота си. Случва ли ни се понякога да съжаляваме за тях?

Вярвате ли в идеята, че всичко, което правим в живота си, се забелязва от някой някъде и това мотивира ли ви да бъдете "добри хора"?
Случвало ли ви се е понякога да правите нещо добро, а да срещнете безразличието на околните?
А има ли на кого да благодарите за неочаквано добро дело, отправено към вас?

Днес намерих комплект лични документи на улицата. Лична карта, шофьорска книжка, талон на автомобил и рецепта от лекар с изписани медикаменти. Бързах, страшно много бързах...Бях с дъщеря ми, когато видяхме разпилените по тротоара документи...пред болница. Имаше ли как да се престоря, че не съм ги видяла? Можеше ли да си кажа - "Хайде, някой друг ще ги намери и ще се погрижи"? Сигурно можеше, но установих, че колкото и да бързам, колкото и да не е мой този проблем на тротоара, аз не мога...не мога да остана безпристрастна към проблемите на хората, та дори и непознати. Още повече - какъв пример щях да дам на дъщеря си? Нали искаме децата ни да бъдат възпитани, да имаме общество, да си помагаме взаимно?
Е, с тези чудесни мотиви, без да се замисля взех документите от земята и започнах великото издирване на собственика им. Превърнахме се в детективи, нашите планове се провалиха и не успяхме да пристигнем на време за нашият ангажимент, но нищо от това нямаше да ме накара да съжаля, ако в процеса на издирване на собственика им, не бях срещнала такова безразличие на околните.
В регистратурата на болницата, на която чакаха доста хора на опашка се опитах да "прередя" чакащите, като обясних, че просто бих искала да получа информация дали днес при тях се е регистрирал пациент с тези имена. Дамата от регистратурата ми каза да "не я занимавам с глупости" и да изчакам реда си, а чакащите ми казаха, че не можели да ми позволят да загубя реда им с подобни молби.
Още тук се питам - никой ли от тези хора там не беше човек? Никой ли от тях не носи този риск да загуби документите си на улицата и да се моли някой да ги намери и да му ги върне??? Никой ли от тях не съобрази, че градим общество, възпитаваме деца, или дори това, че "някой някъде" наблюдава делата ни?
Отказах се. Отказах се да се боря с тълпа недоумяващи постъпката ми егоисти. Реших, че ще търся друг начин. В паниката си, не бях разгледала рецептата внимателно. Забелязах, че фигурира име и телефон на лекаря, който я е издал. И тогава, просто се обадих на телефона, обясних на г-н Доктора нестандартната причина да позвъня и се оказах късметлийка - потърпевшия се оказа, че е в кабинета на доктора. Организирахме се да се видим и така потърпевшия, получи документите си обратно.
След всичко преживяно, дъщеричката ми се усмихна и каза: "Мамо, много се радвам, че все пак помогнахме на човека!"
Иска ми се да си обещая, че колкото и да ме разочароват подобни реакции на хората, аз няма да се променя и ще запазя желанието в себе си да продължа да съм все така безпристрастна към чуждите проблеми, защото никога не спирам да се надявам, че ако се случи на мен, ще се намери някой съхранен добър човек, който също да помогне. Иска ми се, да мога не само аз да давам пример на детето си как се постъпва в такива моменти, а тя сама да може да го види и в обществото, защото ако не вярвах в доброто и възпитание и здравия и разум, днес носех реален риск да изглеждам като "извънземна" в очите и, при това единодушно безразличие и озлобление на така нареченото ни общество.
Е, да пристъпим към ключовите въпроси - Случвало ли ви се е да съжалявате за добрини, които сте правили? Разочарованието ви било ли е толкова голямо, че да ви промени в някаква степен? Искали ли сте понякога да се престорите, че не виждате проблемите на околните, та дори и непознати?

За кризите в живота ни.Как се справяме с тях?

На всеки от нас се е случвало в определени периоди от време, психиката ни да откаже и да се сломим духом, в следствие на проблеми, които са ни налегнали. Коварен момент, който се оказва с двоен ефект - проблема ни остава неразрешен, а освен това депресията ни лишава от всякакви идеи как да се справим. Блокираме, съсипваме се да мислим най-вече за едно - "Е, как можа да ми се случи такова нещо сега?!" или "Е, сега вече съвсем я закъсах!"
Всичко това дава предпоставки да активираме нашето аналитично мислене и да потърсим причините да се случи "лошото". Това е прекрасно умение - предпазва ни от по-нататъчни грешки и се поучаваме сами по този начин. И тук обаче има отново двоен ефект - вадим си поука, но ако прекалено дълго концентрираме вниманието си върху причините да ни сполети това затруднение, рискуваме да попаднем в зловещия капан на депресията. Анализирайки собствените си грешки, довели до този резултат, ние обикновено мъничко се разочароваме от самите себе си и респективно нивото ни на самоувереност се понижава. Ето затова не бива дълго да анализираме грешките си, а по-бързо да си зададем съществения въпрос-спасение - "Как да се справя с тази ситуация?"
Как се справяте вие със ситуации, които ви изглеждат "патови"? Как преодолявате провалите си? Позволявате ли депресията да ви окове в капана си или я надхитрявате? Как?

За еманципираната жена.Харесваме ли я?

Живеем във време, което за радост или не на мъжката половинка, съвременната жена стана доста активна фигура и извън типичните за нея места като кухнята у дома например.
Нека заедно да видим направи ли я това по-харесвана в очите на мъжа или това загуби нейната женственост и я превърна в заплаха за по-силния пол.
Срещала съм мъже, с които в разговор съм чувала реплики от рода на: "Аз се кефя на мъжки момичета. Не обичам лигли, а оправни мацки, които не ми ревят на рамото за най-малкото нещо". Не звучи лошо, нали? Супер даже. Тя не ви занимава с това какви обувки да си купи, нито с това, че си е счупила нокътя. Просто отива в магазина или салона за красота и си решава проблема. Тя дори не ви се оплаква за това, че е останала без дребни. Просто иска аванс от шефа си и си решава и този проблем. И така все с лекотата на думичката "просто", тя се справя с живота. Вие сте до нея, но в същото време лека полека на моменти се чувствате сякаш излишен. И така както уж сте харесвал "оправни мацки", започвате да се дразните на нейната прекалена (започвате така да я чувствате) еманципация. Макар и на ум си задавате въпроса: "Ами, ако тя се справя с всичко толкова добре, то тогава за какво съм и аз?!" Страхувате се, че липсата на зависимост от нейна страна към вас, ще ви направи излишен.
Така ли е наистина? Излишен ли е един мъж за любимата си, но еманципирана жена? Харесва ли я той такава или просто се е заблудил, когато си е мечтал за "оправна мацка"?

За любовта и нейните граници. Има ли любовта такива?

Замисляли ли сте се някога дали сте наистина готови да направите всичко за човека до вас?
Започвате връзка. Става спонтанно, непланирано и непринудено.
Казвате си: "В момента не искам да се спускам в сериозна връзка. Искам нещо релаксиращо, ей така - просто приятелство."
Добре, обаче минава време, привързвате се, започвате ден след ден все по-силно да усещате магнетичното въздействие на любовта, до един момент, в който се чувствате толкова "пристрастен" към човека до вас, че не можете и един ден без него.
До тук чудесно, но при вас е сложно. Връзката ви не е с най-подходящия човек. Причините могат да бъдат много и най-различни - като започнете от това, че той/тя е семеен/семейна и стигнете дори до абсурдната, но често срещана пречка - майка му/и не ви понася и категорично смята, че не сте за него/нея!
Ето, получава се така, че ако в началото сте си казвали: "Е, какво като е семеен/семейна или какво от това, че родителите му/и не ме харесват?! Та ние няма да се женим!", то сега нещата стават сложни!
Какво бихте направили? Ще поставите ли граници на любовта си или смело, макар и граничещо с неразумното бихте се спуснали в тази любов докрай?

За кражбата на идеи. Как да ги накажем?!

Случвало ли ви се е някой, някога да открадне ваша идея и изпитали ли сте чувството на безсилие в такава ситуация?
На мен да. Случвало ми се е неведнъж.
Нека видим какво се получава всъщност.
Вие сте на страхотна позиция в сериозна фирма. "Конкуренцията" от колеги (колкото и да ни учат на "team building") никак не е малка и всеки иска да направи добро впечатление на шефа си, на прекия си началник, на колегите си дори. На хоризонта се задава възможност за изява - необходимост от свежа идея за разрешаването на даден фирмен казус. Вие се вдъхновявате! Казвате си: "Yes! Това е! Аз знам как можем да разрешим този въпрос! Ей сега ще ги зашеметя с идеята си! Повишението не ми мърда!"
Започвате активна работа по проекта. Не спите, не се храните, мислите и действате само по този въпрос.
Всички знаем обаче, че едно несподелено с някого вдъхновение, някак си не е пълно...не е истинско. Иска ви се да разкажете на някой. Мислите си - колегата. "С него си имам приказка, обядваме заедно, готин е и мисля, че мога да му се доверя. Да, с него ще си споделя!" Отивате, вдъхновено го каните на по бира след работа и му разказвате цялата си идея, с най-малките подробности. Накрая, нищо не подозиращи, даже го питате: "А, как мислиш? Дали шефа ще остане доволен? Дали ще ме повиши? И заплатата сигурно ще ми вдигнат!"
Прибирате се удома, лягате си доволен, че сте измислили нещо страхотно! Нямате търпение "да стане утре", да влезете в кабинета на шефа и да му представите проекта си. Мислите дори за това с какво да се облечете...
Ето, става "утре". С нетърпение пристигате първи в офиса. Казвате си: "Нищо, че ще съм първи. По-добре да изчакам да дойде шефа и веднага ще вляза при него, докато не го е завъртял графика".
Пристигате в офиса и с ужас виждате, че вашия мил колега вече е дошъл на работа (толкова рано?!) и е в кабинета на шефа, с който води важен разговор на затворени врати.
Ужас! Мисите си: "За какво ли говорят? Боже, та вчера пих бира с него! Аз толкова много си споделих, а той дори не каза, че трябва да говори за нещо с шефа!" Мислите за всичко друго, освен за това, че в онзи кабинет, сега, в този миг, някой друг представя вашата идея за своя! Не, не искате дори за секунда да си представите такава вероятност!
Познато ли ви е?
Кофти, нали?
Хайде споделете сега, какво бихте направили, когато е повече от ясно какво се е случило?